На мислите за интуицията ме наведе този постинг zhiv който всъщност не е точно по темата, но е много замислящ.
Природата ни е дала един загадъчен, но хубав подарък - интуиция.
Това за мен е онзи вътрешен глас, който никога не ни подвежда.
Съществуването и ни намеква, че ние не знаем всичко за нас самите - как сме
устроени, как мислим и чувстваме, а посоката на натрупване на знания в света..е
точно в обратната посока, навън от нас. Дори и медицината разчита на наука извън
нас да разбере вътрешния ни свят. А дали няма и друг, по естествен начин?
Какво би било ако чуваме ясно гласа на своята интуиция и го следваме - според мене ще хубаво, даже чудесно. Все пак, който слуша интуицията си не греши, а по този начин спасяваме от нашите грешки и другите.
Дотук с хубавото.
Сега ако си представя гласовете които говорят в мене - какво се получава:
Почвам от любимците - цял хор сладкогласни красавици(понякога лъжливи) - моите
надежди - даже и някоя от тях да спре да пее..друга и подхваща песента.
Едно
малко весело дете - гласа на оптимизма ми.
Има обаче и други..лоши гласове които
говорят..черни силуети със зли очи - агресията, алчността, страха.. Всяко
чувство, мисъл или желание си вика със собствения глас. Освен това гласовете на
близките хора също ги чувам, макар и да са далече.
Изобщо интуицията хич не ми е лесно да я чуя. Немога да филтрирам полезния сигнал в цялата какафония. Тя е една девойка с крехко гласче - дори и когато се обади аз се чудя..кой каза това? кой каза това? дали не бяха шумовете в глават ми? И..докато се осъзная момента минал, после като върна назад - "даа..тя е била" - си казвам, ама нали вече е късно?
Едва ли някой, някога (да ме прощават колегите КТТ) ще проектира филтъра, който да се справи с тази задача. Остава..да се търсят други начини..от вътрешните...:)