На планина

Аз ходех из преспите снежни
замислен, безчувствен и тих.
Мечтах за простори безбрежни,
но в ума си решетки открих.

Много на брой катинари, ключалки,
заключени брави, железни врати,
а зад тях живеят окаяни, жалки
волните мисли и моите мечти.

Какво да ги правя, как да отворя,
когато страхът ми дори,
вместо да пречи и той е заключен..
зад дебели и здрави стени.

Надолу по склона пролет се спуска,
птичките пеят, дървета цъфтят,
но моите демони не ме напускат
продължават отвътре да ме ядат.

Душата..подобно престъпник лежи,
на тъмно, дълбоко и влажно
затова като питам..само мълчи,
все едно е за нея неважно.

А мен ми е важно и искам да зная,
кого друг да питам, да искам съвет?
Как да постъпя и какво да направя,
въпроси, въпроси....безчет..

по принцип стихотворения на пиша изобщо, обаче.. тука бъка от двъхновители - sekirata, djaba, inti и т.н. :) и други доброжелателни хора и ..затова пробвах :)